А БСП, партията, която е последователна опозиция и се заявява за алтернатива на ГЕРБ? ГЕРБ и БСП са с почти изравнени позиции.
– Корнелия Нинова наистина е образец на безкомпромисност и яростно отричане.
Това е абсолютно необходимо, но от друга страна е крайно недостатъчно за изборна победа. Откакто Корнелия Нинова победи на конгреса, тя разполагаше с пет месеца, за да направи най-важното в БСП.
А то не е да се редят листи и да се води битка с троцкистите в БСП, които в момента откровено залагат на провала на изборите. В БСП има хора, които съзнателно казват, че по-добре партията да загуби изборите, отколкото Корнелия Нинова да остане.
– Кои са тези хора?
– Не бива да казвам имената им, защото веднага ще се получи клюка. Но тези хора съществуват и съвсем не са безпомощни. Корнелия Нинова води битка и срещу тях. Тя ги знае кои са. Но основната й задача бе друга, не да води битка с тях, а да заправи заявка за нова политическа идентичност на БСП.
– Тя я направи.
– Това беше на конгреса, а на конгреса е като на сватба – едно нещо е на сватбата, а друго – животът на младоженците, след като мине меденият месец. Заявката за нова идентичност, направена на конгреса, не беше задълбочена. Защото новата идентичност включва организационни, политически и морални ориентири.
Тя трябваше да бъде сложена на масата, но не като обещание, а като процес. Аз не твърдя, че Нинова е забравила това си обещание, твърдя, че по тази линия не се прави нищо особено. БСП продължава да бъде обърната към себе си. Нинова много трудно може да воюва срещу вътрешната опозиция и едновременно срещу тези, от които иска да отнеме властта в състава на една широка, конструктивна и същевременно отговорна коалиция.
– Има ли у българския гражданин отрезвяване, внесено от ковид ситуацията – и в медицинския й и в икономическия й аспект?
– Ковид кризата помогна на българина да осъзнае невъзможността да се живее така. – Това означава ли, че българинът в резултат на ковид кризата е осъзнал докъде води неуважението на труда на знаещите и можещите (лекарите са част от тях) и поставянето на челни обществени позиции на хора, които трудно могат да се похвалят с експертиза в някоя област?
– Тези неща българите ги разбират. Мислещата част от българското общество осъзнава и други неща. Въпросът не е, че държавата е кофти направена – няма симпатични държави в този свят.
Но има държави, които функционират. Справка, Франция. Френската държава, например, не е симпатична, но тя работи, докато в България гние самата тъкан на държавния механизъм. Т.е. става дума не за високи проблеми, а за невъзможността да се живее с тази власт практически в нашето всекидневие.
– Това означава ли, че основните политически субекти, когато осъзнаят това, за което говорите, ще се ориентират към хора знаещи и можещи и така ще повишат своя рейтинг?
– Не, не, не. Българските политически субекти са колективни тела. Те не могат да се ориентират към знаещи и можещи, защото за тях те самите са знаещи и можещи и никой не знае и никой не може по-добре от тях. Те са на принципа „който предвари, той ще натовари“.
Ние сме предварили и затова сме натоварили. Възможността знаещи и можещи хора да заемат съответни позиции е въпрос на битка, която още не е започнала. И затова знаещите и можещи хора все още не се осъзнават като заслужили да заемат държавни, културни и управленски позиции.
Те по-скоро бягат в чужбина и търсят дребното си индивидуално щастие. Подмяната на този елит може да стане само в условията на много тежка криза, когато хората осъзнаят окончателно, че така повече просто не може да се живее.
Гражданинът не може да задейства държавната машина да изпълни някакви задачи, различни от нейните собствени задачи. Затова в България се живее на два етажа.
На единият е държавното управление, където си има своите вътрешни конфликти, цели и разправии. Но тази вътрешна машина не се допира до обществото, освен в случаите, когато идва да иска пари под формата на данъци, такси, глоби. Българското общество живее с гръб към собствената си държава и няма илюзии, че тя може да направи нещо, а собствената му държава се страхува от обществото.
Затова първият и вторият етап на протестите на Отровното трио бяха успешни етапи, защото те тогава успяха да създадат представата в обществото, че „Ние сега тази държава ще я научим да живее с лице към обществото!“ Оказа се, че нищо такова не стана и инициативата си изтече във времето.
